Този мозък трябва да почине, за да поработи.

Вече 16 години съм хоум офис.

Това има своите предимства и, разбира се, недостатъци.

Моят офис е локализиран в хола, стоя точно до един прозорец с изглед към двора, улицата и входната врата на свекърва ми. Прекрасен клюкарник, прекрасен! Виждам всяко движение, чувам всяко изказване, абе, като охранителна система съм. Най-любима ми е леля ти Мара, комшийката, която идва през ден да посети свекърва ми и никога не пропуска да ми викне отдолу: „Ари ма, Недо, тоз гъз ти се срасна със стола!” Леля Мара има изказ, от който аз лично понякога се изчервявам, но каквото такова.

До тук сме с хубавото на този прозорец, защото клюките понякога са чудесен начин да отпочина, но фактът, че през този прозорец човек може да се свърже с мен изключително лесно и нежелано от моя страна, ми носи страшна вреда.

Най-често ми се вика да подам нещо, което донякъде разбирам. Мъжът ми се върти в къщи, също като мен, доста често и някак си му е по-лесно да ме помоли да му подам нещо, отколкото да се качва по стълби и да се събува. Викали са ме да „търгаме” копър и доджен, освен това са ме викали да пием ракия или бира по никое време.

Да, животът на село е живописен и уютен, и това адски много пречи на хора, които се занимават с интелектуален труд и работят в близост до прозорци.

Най-тежък за мен е летният период, което аз много обичам да изтъквам. И да ви призная, аз всяка година чакам лятото, чакам го чисто и наивно, като малко дете. Има един период от учебната година, когато ми втръсва на задните части да ставам рано, да глася кутии със закуски, следобедни закуски и СНАКС в някаква здравословна форма, та започвам да мечтая за лятото. Мечтая да се наспивам, децата да са покрай мен, щастливи и свободни. Дори помня как наивно и толкова глупаво споделих на мъжа ми, докато изливаше бетон в близост до оранжерията с домати, върху който щяхме да сложим басейна, как ето точно тук, аз ще си стоя с таблетчето през деня, ще си пия кафенцето или коктейлчето, ще си работя, а те ще си се плацикат сладко във водата.

Блажени са вярващите, казала Неда, месец по-късно.

И тъй като почти всички сме си вкъщи през почти цялото лято, решаваме, че децата нямат нужда да посещават летни занимални, а и каква по-хубава занималня от поляната навън и куп свободни деца. Това е прекрасно, докато тези деца не огладнеят, не им потрябва нещо, не се пребият някъде, или пък не решат да дойдат да ти разкажат нещо.

С годините моята концентрация изгуби цялата си воля за живот, умря бавно и мъчително и сега едно врабче е достатъчно да прелети до прозореца ми (да не говорим за леля Мара) и всичко е отишло на кино. В един момент се улавям как вече скролвам поредния рийл с малки котенца, които се хранят от шише и мърдат ушите си, а работата ми стои недовършена на екрана.

А лятото е периодът, в който и малкото останала концентрация, която имам, отива по дяволите. Три месеца по-късно усещам мозъкът си на компот и вместо брилянтни идеи, той ражда единствено рецепти за манджи. Манджи, които да стигнат и да се харесат на всички, защото, ако не се харесат, не се изяждат и изгниват в компоста ми, наречен хладилник. Освен това мисли за занимания, развлечения, къде да заведем децата на почивка, за да починат те и да изнемогнем от крясъци ние, какво да купя от аптеката, за да сърбят по-малко пъпките от комари и да зарастват по-бързо разбитите им колена. Мисля как да ги убедя да спрат да упражняват насилие един върху друг, не че не го правят и през учебната година, просто го правят вечер. Често, докато се опитвам да измисля нещо забавно и да ви го  нарисувам бивам прекъсвана от тях, с рязко нахлуване в стаята и крещене един през друг. 

Един следобед, докато пиех кафе с комшийките, за да наблюдаваме децата да не се пребият и изобщо да оцелеят някак си на тази улица, една от тях ми каза: „Всичко е въпрос на организация, Недке.”

Мамка му, мислех си, че този израз е демоде и модерните майки с дефицит на внимание и хиляда бърнаута в секунда не го използват. Нищо, поне се радвам, че има и организирани хора, не като мен.

Важното е, че децата изкараха едно много хубаво лято. Просто е време да се върнат на училище и в градина, дори и да се налага да отделям около 40 минути сутрин или късно вечер, за да им приготвям кутиите. Дори и да изпитвам истинско желание сутрин, докато всички се обличат и си търсят чорапите и униформите, да изляза за хляб и да се върна след три дни.

Този мозък има нужда от почивка, за да поработи малко. А аз много обичам работата си.

Хубавото е, че моят прозорец скоро ще осиротее и вече няма да чувам врабчетата и леля Мара, защото взех решението да се изместя в офис. Бивша кебапчийница, но това е друга история.