Силата на чуждите мечти

Винаги съм била приятно разсеян човек. Забравяла съм очила, телефони, губила съм пари, но никога не съм нанасяла толкова сериозна щета на някого, заради собствената си разсеяност. 

Преди доста години, в един слънчев и топъл 5ти октомври, с мъжът ми Кирил (тогава не бяхме още женени) щяхме да ходим в Милано. Щяхме. 

Не на пазар. Не заради красивата архитектура и скъпите магазини. Щяхме да ходим на мач. Мач на ФК Милан. Отборът, който моят мъж сънува, обожава, изживява всяка тяхна загуба и победа с емоция, дето аз не съм видяла да му докарам за толкова години заедно. По това време, той все още притежаваше телефон с копчета, заради което аз го набедих за "технически негоден" и предложих да се справя с всички препятствия - да купя самолетни билети, да резервирам хотел и да намерим билети за мача. Всичко беше уредено толкова добре, с малки изключения, които му спестих тогава и още не съм му разказвала (нищо, че има шанс да прочете). Не съм убедена, дали успях да събера всичкото евро от улицата, което тъкмо обемнила, изпуснах в най - големия вятър на едно кръстовище и десетки банкноти в евро литнаха по улицата и колите. След това, смениха и датата на мача, та се наложи да презаверявам билети. Общо взето, това ходене ми излезе не на пъпа, а на върха на лявото ухо и нямах търпение да се кача в самолета, и да се свършва с тази агония. Вечерта преди да тръгнем, останахме в София при негови роднини, които на сутринта трябваше да ни закарат до летището.

На другата сутрин, докато си обувах обувките щастливо в коридора, чух гласа на свакото на Кирил, който още ми кънти в главата: - Неда, душко, полетът ви е след 5 минути... Супер уверена в себе си казвам, че това не е възможно, след 2 часа е. Не. Оказа се, че аз съм запаметила доста упорито часът за излитането ни навръщане. Въпреки всичко, тръгнахме за летището, а аз в колата прозвънях полиция, пожарна, летище, нациаонлна сигурност и какво ли още не, в опит да им се моля да метнат на самолета, да го спрат, да го завърнат някак си, защото един много сеиозен фен на Милан ще бъде съсипан. 

Когато стигнахме, летището беше пусто и тихо. Чувах се само аз, която ревях с цяло гърло. Служителката на летището взе драмата ни доста присърце, опита се да ни намери нов полет, да ме успокои, че това може и да е съдба и току - виж стане атентат в Милано, а ние сме имали късмет да не сме там. И през цялото това време, докато аз си говорих глупости с тази жена и бършех сълзи и сополи, Кирил си стоеше тихо на пейките, навел глава, вторачен в билета си за мача. Не каза нищо.

Мълча по пътя от София до Мартен. Вечерта гледахме мача на телевизора. Милан биха 2:0, а аз ревах на всеки гол. Всъщност, ревах около 2 месеца след това. По едно време ме побутна и каза с насмешка: - Виждаш ли, ей там, има две свободни места? Е, те са нашите!

След една година се оженихме. След всичките деца, така и не посмяхме да помислим да отидем отново. Отлагахме постоянно заради работа, заради бебета, раждания, други пътувания и така, тази мечта, за мене чужда, потъна някъде дълбоко.

До преди дни. 

Искам само да вметна, че аз футбол не гледам. Но съм доста съобразителна съпруга и поне не си позволявам да бърша прах от телевизора, докато мъжът ми гледа мач. 

Но! Ако не бях отишла с него на Сан Сиро и не бях изживяла това с него, нямаше да усетя пътуването ни до Милано така завършено. Не знам кое ме впечатли повече, дали огромния стадион, дали заетите до последно седалки, светлинното шоу, или това, да видя щастието на Кирил, който току - що е сбъднал мечтата си.

А аз просто отъдхнах. Отдъхнах и малко се просълзих, че дългът ми е платен и душата ми е пълна.