Офис "Бившата кебапчийница"

Вече съм ви разказвала в предишния блог за положението, когато работех хоум офис шестнадесет години. Накрая го изревах и в цял стендъп, като някои от вас сте имали възможността да го гледате, други не.
Истината е, че никой работещ човек не бива да се прекъсва, дори и за една ракия. Но да прекъснеш художник, който страда от дефицит на внимание и вечно отлагане поради масивен бърнаут, е чисто кощунство.

В крайна сметка, от миналия септември, аз си хванах и малкото концентрация, която ми остана под мишница, всички анджаклами (бюра, компютри и таблети) и се изнесох на единственото възможно и свободно място под наем в Мартен – бивша кебапчийница, локализирана точно на главната улица до две транжорни. Няма да лъжа, че на тази кебапчийница ѝ беше баш там мястото, до транжорните, и е жалко, че се махнаха. Но ако не бяха те, аз все още щях да прекъсвам срещи заради някоя кокошка или заради купчина с пране и да завършвам пред компютъра в малките часове на нощта.

Това да работиш от вкъщи носи донякъде позитиви, чували сте го сигурно и от други хора. Но те още не са осъзнали, че тези позитиви са само за хората около тях, не за самите тях. Вярно, имах възможност да работя дори и през пролетните и летните ваканции, докато децата са си вкъщи. Някак си си въобразих, че съм мултитаскинг уоман, и си докарах няколко психози, които съм кръстила с цветущи дамски имена, но не им е мястото баш тук и сега.

Започнах да работя блажено в бившата кебапчийница, от която наследих миризмата на пържено и две дупки в стената от стария аспиратор. Вратата ми е на два метра от едната транжорна, където работи Любка, майката на моя приятелка.

Любчето е изключителна жена, чака ме всяка сутрин да пием кафе отпред, когато времето позволява, разбира се. Точно пред транжорната ѝ донесли една голяма маса и няколко стола, които видимо са придобити от фалирала кръчма.

Гледам да извъртам поглед от масата и столовете, когато реша да изляза малко на въздух, защото една маса и стол, и то в кръчмарски вид, ти навяват всекви мисли, само не и работни. Но Любчето е много деликатна – тя си знае, че пием кафето сутринта и не ме закача повече, освен в 15:00 часа, когато се връща от обедната си почивка и почуква три пъти на вратата (това ни е сигналът), защото винаги ми носи нещо за ядене. Къде баница, кекс, домашни вафли, а веднъж ми донесе едно кюфте. Беше го пържила за майсторите у тях и решила да ми донесе едно, за да не ми се подуе нещо.

Един път почти се заклах с едно макетно ножче и понеже съм страшен паникьор, изтичах при нея, а тя, със замах и хладнокръвието на човек, който реже вратни пържоли по цял ден, ми проми и превърза пръста като професионалист.

Мъжът ми не ми липсва изобщо – не за нещо друго, просто вече като няма на кого да чука на прозореца, решава, че трябва да ми го сподели по телефона, а и често идва при мен в свободните си дни, да пие кафе или бира пред офиса. Снажната му фигура събира още един куп приятелски тела – къде в обедни почивки, къде без обедни почивки, струпват се отпред и си играят с последната концентрична чакра в главата ми. Проблемът е, че като чуя глъч и будни разговори, докато се мъча да работя, социалният човек в мен изпълзява, започва да тропа нервно с крак и да изпитва желание да се включи в разговора.

.

Още на първата седмица в отчаянието си сложих стикер "КЪШ ОТ ТУКА" на вратата на офиса, защото се оказа, че човешката ориентация по време на дълбок размисъл е чудно нещо. Както си стоя, потънала в мисли и рисувайки, някоя баба ще отвори вратата рязко,ще  нахълта, в един момент ще осъзнае, че не се намира ни в кебапчийница, ни в транжорна, ще гледа тъпо няколко секунди и ще мига, тогава ще каже нещо нечленоразделно и ще излезе. Нахълтвала е жена, която говори по телефона, потънала в някоя клюка, която така и не разбра къде влиза, но ми поиска кило воденички.

Тогава разбрах, че този стикер не върши работа, затова започнах да се заключвам. Това спира хората само да нахълтат при мен, но не ги спира да опитат. Понеже никой не очаква да е заключено, хората се хващат за тази брава с всичките си сто кила и с силен порив да влязат в транжорната, ще кажеш месото е на промоция. Това, разбира се, предизвиква резък шум, който прерязва тишината около мен и ми качва сърцето и другите органи в гърлото, от което правя някакво рязко движение и кафето ми заминава по клавиатурата.

Един ден бяхме навън с Любчето и видях как една жена се засили към моя офис, вместо към транжорната. Тя отвори вратата, пули се малко, затвори я и дойде объркана да търси истинската транжорна. Оставих я да се ориентира сама и я попитах ЗАЩО. Не зядливо, аз не съм заядлив човек, а просто от любопитство. Попитах защо, аджаба, реши, че това е правилната врата? Тя ми отговори: „Не знам, то човешкият мозък е странно нещо.”

Вашият мозък е странен, госпожо. Моят мозък има вид на крем супа от броколи, която децата са изплюли обратно в тенджерата и аз наивно държа в хладилника вече две седмици с надеждата да я изяде някой.

За хората, които просто минават, за да ме видят какво правя или ме викат да пием кафе, малко да съм си починала, няма да коментирам и не ги виня – те не разбират, че аз си почивам в този офис. И кафе пия в него, и музика слушам, и ако ща, и кюфтета ще опържа.

Сега разбирам всички ателиета на художници, които съм посещавала като ученичка, които бяха в мазета – мрачни, тихи, осветени от един малък прозорец, под който обикновено беше работното място на художника, за да хване единствената естествена светлина. А аз си мечтая за фенси офис в центъра на града, за да ми отива на реномето.

Сега разбирам, че не са виновни хората. Проблемът е в мен, то угодия нямам. Истината е, че където и да се навра, тая моята интровертно-социална душа, която понякога изпада в страшно объркване на интроверта или на екстроверта да угоди, винаги ще иска да седне на една кръчмарска маса и да ланка с хората, да пие кафета и да яде кюфтета.

Художниците са странно нещо. Особено ако са и родители.

Не ги закачайте, докато работят.

В тази връзка е редно да благодаря на човекът, който търсите под дърво и камък из карикатурите ми и питате „КЪДЕ Е?”. Мъжът ми, който от днес ще усети на плещите си що е то пролетна ваканция.