Стегни се, имаш три деца да гледаш!

В тази въпросна вечер стоях под душа и се молих никога, ама никога топлата вода в бойлера да не свършва, защото аз просто нямах сили да изляза, да се облека и да легна до няколкомесечното ми трето дете и да зачакам циркът да започне. Нощите ми бяха адски дълги и мъчителни. Проблемът бе, че дните бяха същите. Беше като едно тегаво безвремие, което се влачи също като дъщеря ми към тоалетната сутрин (сигурна съм, че повечето и това разбирате).

Нещо ме чукна, когато започнах да си чувам гласа в главата, който кънтеше „Мразя си живота”, което не е толкова справедливо спрямо други, доста по – злощастни животи от моят. Аз имам три здрави деца, покрив над главата си, читава кариера, прекрасен брак. Какво има толкова да му мразя? Така и не го намирах това хубавото тогава, което да заобичам, за жалост. Дори и сама не можех да си отговоря. Не можех дори да отговоря на мъжа ми, когато ме питаше с какво може да ми помогне.

Времето беше чудесно, запролетяваше се, имах приятелки с бебета, с които си бутахме заедно количките, а аз изпитвах ужас да изляза навън. Всяка мисъл за излизане ми докарваше задух, сърцебиене и адска тревожност. Защо? Какво мислиш, че ще ти се случи, ме питаха всички, а аз отново не можех да отговоря. Изпитвах огромна апатия към всичко, всички, включително към децата и себе си.

Аз не съм специалист, нито психолог, но донякъде имах идея какво се случва с мен, проблемът бе, че въпросното състояние не е особено познато сред нас. Не е разбрано, не е изговаряно, не е уважавано като един истински проблем. Често го сравнявам с идеята за извънземните. Знам, че ги има, но докато не ги видя и пипна, не вярвам. Понякога се опитвах да си излея душата пред мои близки, което донякъде помагаше, усещах загрижеността им, но все някога някой ми казваше „Стегни се, Неда. Имаш три деца да гледаш.” Което ме водеше до опустошителното чувство за вина, че аз съм се отпуснала. Как да се стегна и в коя част на тялото по –точно, нямах идея.

Точно тогава, стоейки под този душ си мислех, как ли би изглеждала една рисунка, която да събере всичките тези емоции в едно. Без реплики, без излишен текст, само с нужните детайли. И какво по – добро изображение от това? Пълното бездействие под душа, следродилната фигура, непуснатата коса, мухъл по стените и няколко белега, че в тази баня се къпе бебе. Най – странното беше, че докато я рисувах се посмях, за мое щастие успях да размсея още хиляди души с нея. Не че се водя от реакциите ви на публикациите ми, но смеещите човечета доминираха и това малко ме успокои. Успокои ме това, че доста от вас се припознаха в ситуацията и без да съм сигурна, че я разбирате напълно, аз се почувствах облекчена. Не, не се излекувах за един ден с това, но малко отдъхнах. Ако си мислите, че вие сте преминали през майчинството си по – леко благодарение на мен, трябва да знаете, че процесът е двустранен.

От тогава минаха няколко години. Не пиша това, за да Ви кажа как да излезете от тази дупка, а за да ви помоля да потърсите адекватна помощ. Не се впрягайте в стягане, нито пък подканвайте някого да го прави. Думите „Мразя си живота” не бива да присъстват в главата Ви, особено ако сте родител и имате нужда от себе си. Защото всичко се корени в нас самите. Когато нарушим този център, този изключително важен център, всичко околко него започва да се разпада, за това започнете от себе си. 

В тази връзка, ако някога се чудите, дали е по - важно да забършете прах, да сгънете някой хималайски връх с дрехи от миналата седмица, от това да полежите в забвение над някоя книга до спящото дете - изберете това, което ще ви направи щастливи. Казвам го, защото познавам жени, които се чувстват щастливи да чистят и гладят с часове!