Обичам Коледа, просто не я харесвам.

Омърморих света този месец. Признавам си, не ми харесва тази ми роля, не се харесвам през Декември. Наближи ли, всички започват да ми казват Гринч, а аз дори не съм го изказала на глас, колко много ми тежи всичко това и колко много съм изморена. Не знам с какво съм по – различна от другите майки, без значение от бройката деца, но всяка божа Коледа на лицето ми са изписани умора, стрес и зверска досада. А всички около мен са толкова щастливи и развълнувани.

Още я търся тази магия, защото в мен все още си живее едно дете, което за жалост си прави компания със скучен възрастен. Този възрастен си представя коледната магия като лежане в тиха и топла къща и зяпане на немски любовни филми по телевизията, докато не се унесе и заспи.

Още със самото украсяване се напрягам. Всяка година прибираме коледната украса на тавана, прилежно набутана в черен чувал за боклук. Няма да разказвам как елхата, увита в такъв чувал прилича на труп и изглеждаше доста съмнително, когато аз и мъжът ми я набутвахме през малката вратичка, покачени на една стълба миналата година.

Около краят на ноември, когато замечтани и романтични души (на които аз благородно завиждам) започват да украсяват къщите си, моите деца се присещат и започват да ни човъркат да я свалим, за да украсим. И въпреки, че това ми носи адски тръпки, аз пък започвам да врънкам мъжа ми да свърши това, тъй като сама не се качвам посмъртно.

Ясно е, че докато украсим, цялата къща е в паяжини, прахоляк и разни малки листченца, стотинки, стари батерии, които не знам как се озовават в торбите и кашоните. Именно по тази причина стоя кацнала с прахосмукачката зад децата, докато те така сладко и въудошевено си украсяват.

Освен това, с  наближаването на празника започват всякакви мероприятия, подготовки, търсене на народни носии, катерене по оградите, за да откъснем дрянова клонка от нечий двор, в 22.30 ч. вечерта. И всеки  божи път в главата ми кънти един и същи досаден глас, колко много искам това да свърши. До снощи..

Час преди коледния концерт в читалището на Мартен, аз отново бях с триста и петдесет дини под мишницата си, бърках един бълвоч в тигана, за да има за след концерта нещо за ядене, гладих народна носия и се мъчих да унищожа една изкуствена роза с ножица за хартия, за да я сложа в косата на дъщеря ми.

Отделно вардим едно куче с незнайна порода от разгонена немска овчарка, които в нормалните си периоди са добри приятели, но тази история изобщо не е Коледна, така че ще пропусна нея и какво ми донесе, преди да се завлача на концерта.

Малкият ми син има емоционален запек, за което може някой друг път да Ви разкажа и общо взето всяко ходене с него, където и да е, е чисто мъчение. Обикновено се влача с куп резервни гащи и мокри кърпи.

В крайна сметка, стигнах до читалището с две деца, багаж за двудневна почивка и една сурвакница, с поглед на кисела зелка и мисъл как да се разкарам по – бързо от там.

Концертът още не беше започнал, сцената беше толкова красива, озвучаваха с весели коледни песни. Подаваха се деца зад сцената, с различни костюми, носии и бели рокли. Беше пълно с хора – млади, възрастни, много възрастни, бебета, деца. Приятели, комшии, а концертът...концертът  беше великолепен. Децата бяха красиви, смешни и толкова сладки, а аз се осъзнах, как докато пляскам, на моменти започвам да се просълзявам, защото ми стана мило. Мило и топло от това, как един единствен ден, който в годините стана жертва на маркетинга, може да събере и сплоти толкова много хора на едно място, да ги усмихне и да им разкара киселите физиономии за секунда. В този момент се нахоках, как може да съм такава мърморана и досадница, докато хората покрай мен с огромни услуия създават чудеса. Тя, киселата физиономия ще ми се върне утре, но сега разбирам как се вкиселявам всяка една година и ще продължавам да го правя, най – вероятно, за да може децата да я усетят тази магия на близост и общност. Разбирам също, че всички усмихнати и развълнувани лица на хората, които виждам, вероятно са изморени като мен и чувството ми за вина изчезва. Може би, защото е за добро. Нали и ние сме я чакали тази Коледа, не с толкова много приготовления и мероприятия, но си я чакахме. Нека си я чакат и те, децата. Важното е, че не се киселя пред тях, а само в главата ми. 

И все още нямам търпение да дойде любимият ми промеждутък преди Нова година, за да го имам този ден, в който ще се опъна срещу телевизора и ще зяпам коледни и любовни новели, докато парното не изгасне.

Обичам Коледа, просто не я харесвам. 

Малко остана. Весели празници Ви желая и повече поводи да Ви стане мило и сладко.