Ако мекицата е вкусна, не се брои.

историята на един схванат врат

Искам да започна с това, че с този текст  няма да ви мотивирам да отслабнете, нито да започнете да спортувате. Не ми е това работата.

 

Това е една житейска история, която може да ви мотивира и да не правите нищо. 

 

Аз съм една жена на 39 (почти) години. Цял живот ме мързи да се движда. По - голямата част от него прекарвам на стол пред компютъра, където движа единствено ръката си. Иначе не съм тромава, енергична съм, но спортът не ми е бил приоритет никога. Винаги съм разчитала на хубавия ми ген. Висока съм, имам дълги и тънки крака, които имат свойството да остават тънки, дори и в най - дебелото ми състояние, заради което през повечето ми бременности приличах на анимационен герой или на бременен щъркел. Като видя хора във фитнес въртя очи, като видя мотивационни видеа за отслабващи хора въртя очи, изобщо, ако от въртенето на очи се отлабваше, щях да съм изчезнала от този свят.

 

Първият ми сблъсък с рязко напълняване беше преди 19 г., на една бригада в USA, където работих на плажа и правих сладоледени шейкове, които, познайте - изпивахме огромно количество от тях ежедневно. Върнах се от там с 10 кг отгоре и никога повече не ги свалих, като влязох в категорията на 70-те кг. Някак си преживявах всичко това, имайки по себе си, все още, една гладка и стегната кожа.

 

До първата ми бременност. 

 

Никой не ме предупреди за това, дори и Фейсбук нямаше още, че да го видя някъде на рийл, на стори, не влизах и в БГ МАМА. Кой да ми каже, че на мястото на симпатичния ми корем, ще се появи един овчи мех, направен от разтегателна хартия (от онази, с която се правят герлянди и декоративни цветя), която някой хубаво е разпънал и се е опитал да я върне в старото и състояние. За гърдите няма да говоря, сигурна съм, че знаете. Много се смяхме с един приятел тогава, който сравни ареолите на гърдите на бременна жена с нитовете на Дунав мост. Тези нитове претърпяха тежка трансформация, останаха си на мястото, но в съвсем друг вид. Чувствах се като сдъвкана и изплюта. Дори и 20-те кила отгоре не ме тормозиха толкова много, колкото съсипаната от стрии кожа. Тогава започна моето пътешествие с "влизането във форма".

Нека ви изброя на какво съм подлагала тялото си, като искам да уточня, че наистина се имам за средно - интелигентен човек, който сега би утрепал с джапанка себе си за вичко, което съм си причинила. 

 

Мисля, че диетата с зелева супа бие по простотия всичките ми опити за отслабване. Къщата смърдеше от един огромен чувен чорба с зеле и всякакви други зеленчуци в нея.

След това дойде 90-дневната диета, която, всъщност ми помогна да сваля около 14 кг и да ги задържа донякъде. Опитвала съм рзаделно хранене, прословутата диета на една Ваня, нa която не помня фамилията, изключвала съм хляб, захар, яла съм само зеле с моркови..(събувам си джапанката и се почвам), теглила съм майна и съм яла каквото си искам в продължение на години, като поне два пъти годишно се боря с емоционалното хранене. 

 

Като идваше лятото, изпитвах страшен ужас от това да си покажа корема на плажа. Години наред съм се крила под цял бански за бременни, цял бански със стягащ ефект, оформящ цял бански. 

 

Малко взе да ми минава, знаете ли кога? Когато почнах да го рисувам този корем и да се разголвам пред вас. Друго си е да нарисуваш карикатура на себе си с всичките си недостатъци, някак си ги преглъщаш по - леко. 

 

И така, годините си минаваха, докато една сутрин не се събудих със схванат врат. Ако не ви се е случвало, ще ви обясня. Процедурата е следната - стоиш като Робокоп около една седмица, завърташ цялото си тяло, когато някой те повика и се молиш да не предизивикаш катастрофа на някое кръстовище без предимство, защото е доста трудно да завъртиш глава и да видиш иде ли кола отнякъде. Най - лошото е като забравиш, че си схванат и направиш рязко и самоуверено движение, което ти докарава болки до самоубийство. 

 

И тъй като тези схващания/прищипвания продължиха няколко години на чести интервали, се наложи да посетя невролог, където се установи, че имам ошипяване на врата. Естествено, от ежедневното ми киснене в седнало положение, прегърбена и втренчена в екрана, без грам движение. Жената тогава ми каза:  "Пилатес, Неда. Пилатес". Извъртях очи. Нищо ми няма. 

 

До следващото схващане. Изрових няколко видеа в You Tube и започнах да се чекна всяка сутрин по двайсетина минутки и да слушам как кокалите ми пукат при всяко разтягане. Пилатес винаги ми е звучало като нещо мудно и лигаво, но се оказа доста тежко за мен, като абсолютно начинаещ. Най - тежко се оказа това, да създам навик и да се науча да правя нещо полезно за себе си, без да ми писне на втората седмица. Това е много трудно. Започваш със страхотен ентусиазъм, виждаш ефекта от него, започваш да имаш нужда от него, докато не минат месец - два и кривата започне да се спуска леко надолу. Мотивацията се отмива, решиш да отложиш веднъж, два пъти, започваш да се оправдаваш сам и да се заблуждаваш, че можеш и без това. Това, мили хора, е най - трудният момент. Отварям скоба, че имам още да поработя върху тази мотивация, защото мина почти година и все още се хващам, как  ми се иска да кръшкам от себе си понякога. 

 

Тормозейки се с този пилатес вкъщи, дойде есента, децата си изчезнаха по местата (училище и детска градина) и аз реших да се включа в гупа по пилатес в Русе. Отидох там, уверена, че мога всичко и знам всичко, докато въздухът не ми спря на десетата минута, когато осъзнах, че аз, клетницата, съм правила само разгрявката. Още съм благодарна на момичето, което ни тренираше, за стоическия нацизъм с който ни казваше: "Задръж, ръце до уши и стойте така. Още малко, още малко!"

 

И понеже набирах скорост, излизах от малко скапан емоционален период, реших, че това не ми е достатъчно, затова се озовах при едно прекрасно девойче, на име Йоана. Втурнах се при нея, също както се втурнах към трета бременност с розовия позитивизъм, без грам представа какво ще ме очаква. Йоана е личен треньор и това, всъщност е най - малкото, което прави. Йоана ме научи на много други неща и освен това ме търпеше с всичките ми закъснения, прекъсвания, бърнаути, емоционални дупки, мързеливи дупки и разни други дупки. Като казах дупки, не знам вие - със седящите професии, как си виждате задните части, но моите имаха отпечатък от стол. Още се мъча да ги боря.

 

Няма да влизам в разни подробности, няма нужда, а и не пиша това с цел да рекламирам или мотивирам някого. Наложи се да тренирам, няма как. Да поклякам, да опъвам ластици, да вдигам гири, да стоя на компютъра и да си търся мотивацията да се надигна и да разпъна постелката за тренировки. Трябваше да правя разни неща, които преди ми се струваха адски досадни и много трудни. Известно време теглих разни карфиоли и пържоли на кантар, следях калории и попълвах едни таблици, но най - важното, което разбрах, и то благодарение на нея е, че  когато си тръгнал да правиш нещо подобно за тялото си, не бива да бъде наказание. Нито за тебе, нито за тялото ти. Няма да забравя, как ѝ писах една сутрин, че съм изяла една мекица, а тя ми каза: "Ако е била вкусна, не се брои." 

 

И така, с времето, нито съм създала изваяно тяло, нито имам плочки на корема, но самата мисъл, че вече полагам някакви усилия за това, ме кара да се чувствам най - здравия  човек на света. Казва ви го човек, който си оставя 500 калории, за да вмести вино или друг алкохол в менюто си вечерта.  Все още съм непостоянна, все още понякога нагъвам емоционално, но вече не се чувствам виновна, защото знам какво да направя. И съм много горда със себе си.

 

От свалените килограми, които изобщо не са много, коремът ми доби още по жалък вид, но нямам търпение да го покажа тази година на някой плаж. Защото този корем, понесъл толкова удари от живота, не заслужава да бъде крит. 

 

Вече тренирам по 2-3-4 пъти седмично, както ми дойде. Пилатесът остана, но премина изцяло в домашна обстановка. Намерих си много як канал в You Tube (Eleni fit) с доста читави и достатъчно натоварващи пилатес упражнения. Ластикът ми за другите упражнения е ярко жълт и стои до бюрото ми, за да свети там като фар и да ми крещи, че дупките в задника ми няма да се оправят със стоене.

 

Винаги си пляскам накрая, като лудите.

 

Още ме мързи много.

 

Не ми се е схващал вратът от година.

 

Това не е история за мотивация, това е история, с която да се похваля, защото сега се харесвам и се обичам много. Пожелавам ви да се самообичате и вие. Ама не толкова много, че вече влизаме в друга графа. 

 

Благодаря ти, Йоана. Ти си великан.

 

И накрая, не си махайте мекиците от менюто, това е велико нещо.